На дъното на кратер в югоизточната част на Демократична република Конго 5 000 копачи се събират плътно заедно, размахвайки чукове и кирки, за да извадят от земята парчета пъстра синьо-златна руда.
В тази сцена на почти библейски труд наградата е кобалтът – стратегически метал, открит в изобилие в централноафриканската нация.
Но огромната яма в Шабара, на около 45 километра (30 мили) от Колвези, също е голямо главоболие.
В мината работят около 20 000 души на смени от по 5 000 наведнъж. Минните операции продължават от години тук в грубо нарушение на законите на ДРК и в противоречие със собственика на обекта, дъщерно дружество на минния и стоков гигант Glencore.
Докато копачите копаят в синя почва, стотици покрити с прах носачи се изкачват по рампа, водеща от ямата, с превити гърбове под тежестта на чували с руда.
Марсел Кабамба, на 31 години, в почивка сред звуците на дрънченето и виковете на колегите си копачи, каза, че може да спечели еквивалента на 200 долара за една добра седмица – малко състояние в страна, където повечето живеят с под 2 долара на ден.
„Борим се да ни оставят на мира“, каза той.
„Дивият запад на минното дело“
Според пазарния специалист Darton Commodities миналата година ДРК е произвела 72 процента от световния кобалт, ключова съставка в акумулаторните батерии в електрически автомобили и мобилни телефони.
Но имиджът на сектора е опетнен от занаятчийския добив, където обвиненията в детски труд, опасни условия на труд и корупция са широко разпространени.
„Това е Дивият запад на минното дело“, каза един анализатор в индустрията.
Съгласно законите на Конго занаятчийските копачи имат право да работят само в определени от правителството зони и като част от одобрени кооперации.
Но повечето копачи казват, че определените площи са нежизнеспособни.
Мнозина предпочитат да работят върху промишлени концесии, където има големи, идентифицирани находища, въпреки че това може да доведе до конфронтация с мощни корпорации за милиарди долари.
„Няма да се предадем“, каза Мишел Бизимунгу Лунгунду, заместник на COMAKAT, високоорганизираната кооперация в Шабара, твърдейки, че местните жители имат право да експлоатират доходоносната руда.
През 2018 г. ДРК въведе реформи в минното дело, насочени отчасти към засилване на контрола върху бумващата търговия с кобалт.
Страната обяви метала за „стратегически“ и увеличи данъците върху индустриално произведения кобалт.
През 2019 г., когато бурята около правата и условията на труд се надигна, тя също така създаде държавното предприятие Generale du Cobalt (EGC), което му даде монопол върху закупуването и маркетинга на занаятчийско произведена руда от определените зони.
Идеята беше многопосочна: развитие на занаятчийския сектор, повишаване на стандартите и печалба от търговията.
„Вашите Tesla, Samsung и Apple започнаха да се противопоставят на кобалта“, каза директорът по съответствието и околната среда на EGC, Тоси Мпану Мпану, имайки предвид репутационните разходи за закупуване на руда от ДРК. „Това започваше да създава истински проблем.“
Днес обаче усилията за разчистване на незаконните мини са почти в застой.
Повечето копачи отказват да се преместят в определените занаятчийски зони и EGC все още не е започнала да купува кобалт.
„Това е бъркотия“, призна висш държавен служител в Колвези, столицата на провинция Луалаба, който каза, че Киншаса е решила зоните привидно произволно.
Министерството на мините в ДРК не отговори на въпросите.
„Явен проблем“
През 2010 г. COMAKAT подписа сделка с тогавашните мажоритарни собственици на Shabara, Dino Steel, която им дава право да продължат да експлоатират рудника.
Тази сделка може да бъде отказана само ако и двете страни се съгласят, според копие от споразумението, споделено с информационната агенция AFP.
През 2015 г. дойде шокът: новината за продажбата на Шабара, а с нея и очакванията, че копачите ще си тръгнат.
Седем години по-късно тяхното упорито присъствие е разочароващо и за Glencore, която казва, че не може да разработи напълно своята концесия и че незаконната мина представлява риск за безопасността.
„Това е очевиден проблем“, каза Мари-Шантал Канинда, ръководител на корпоративните въпроси на Glencore DRC.
Англо-швейцарската компания се „ангажира“ с правителството, за да получи достъп до обекта, според говорител, и подкрепя копачи, които се преместват в зони за занаятчийски добив.
„С до 40 камиона, които напускат мястото, за да доставят руда на други компании в региона всеки ден, е ясно, че тези дейности са организирани и не са работа на дребни занаятчийски миньори“, добави говорителят.
AFP не успя да се свърже с Groupe Bazano, която притежава Dino Steel.
Приблизително 200 000 души работят като неофициални копачи на кобалт, което прави масовото им прехвърляне трудно предложение.
„Много реформи… бяха прекъснати поради лични интереси за запазване на статуквото“, каза Саша Лежнев от неправителствена организация, наречена The Sentry.
Изглежда, че някои политици имат тесни връзки със занаятчийски мини. Министърът на минното дело на Луалаба Жак Каумба Мукумби е бивш президент на COMAKAT, според съобщения в пресата. Той не отговори на няколко искания на AFP за коментар.
Занаятчийският кобалт съставлява 4-5 процента от конгоанското производство, според ценовите къщи, с производство от няколко хиляди тона годишно.
Тези цифри биха направили ДРК един от най-големите производители на кобалт в света само от неофициалните си копачи.
Мината Мутанда на Glencore, която се намира на пет километра (3 мили) от Шабара на същата концесия, е най-голямата кобалтова мина в света.
Но тя е затворена от 2019 г. отчасти поради по-високи данъци и срив на пазара, казва компанията. Спот цените на кобалта паднаха от около 70 000 долара за тон в началото на годината до 50 000 долара.
Въпреки подобни колебания, анализаторите казват, че бъдещето на метала е силно, като се има предвид търсенето от енергийния преход – и което от своя страна ще поддържа лудостта на копаене.
Всичко това означава, че минните фирми и копачите споделят интерес в прочистването на конгоанския кобалт от опетнения му имидж, каза Дейвид Стърмес от Fair Cobalt Alliance, инициатива на множество заинтересовани страни.
„Условията все още не отговарят на международните очаквания“, каза той.
„Но те няма да се подобрят, докато не инвестираме – а ние можем да инвестираме само ако разрешим легализацията.“
Прочетете цялата статия тук